И любов няма в този смисъл.
Крещят гените ти. Около теб. Пронизително.
Дебелокожи, с бяла кожа, свръхчувствителни.
Както някога в миналото.
Умират улиците под копитата ти с токчета.
От токчета пробит асфалта – дано да се стовари с триста счупени витрини.
Върху главата ти, върху самодоволството и върху безчувствието ти.
Нахална жълта кучка.
Да ми ядеш опашката.
Защото си забравила вкуса на страховете ми.
И баба ти все трюфели е яла.
Прекрасна къща ти желая.
Легло широко, меки сънища.
Дано изтрият тия сини локви под очите ти.
Така съм зла и съм обидена.
Прежулваш органите ми. С веригите на таблоидните си откровения.
Не ме интересува днес животът ти.
Оковите не са от вчера.
Върни си ми жестокостите.
Мои са си.
Не ми ги заслужаваш.
Какво като дрогираш вените си с друга обич?
Не те харесвам никак.
От векове те мразя.
От векове не ме обичаш.
Как може с дни по масите да дефилираш?
И да не ти залипсвам?
Аз все те търся в дъното на чашите.
Това е лично отношение. Недопустимо.