Ах, морето

Собственикът на заведението в Бургас, облечен в жълто – черна тениска с надпис „Минна компания”, крещи срещу сивия папагал с червена опашка:
- Васкооооо, Васкооооо! Мяуууууу, мяуууууууу!

Папагалът не вдява ни човешка, ни котешка реч. Идиотските опити на човека обаче продължават.
Обърнала съм гръб на бара, но това не пречи собственикът да ми проглуши ушите с мекия си, но камбанен говор. Камбанен защото се чува на километри. Облеченият ми в райрана риза гръб разбира, че: в магазина такъв папагал струва 2 500 лева ( дори се опита да го продаде на един англичанин за „уан таузънд еуро” ); сервитьорката се прибира със собствен автомобил; той пръв спи с приятелките й ( собственикът, не папагалът ), единият му приятел има склад за желязо и спи с една „диджейка”, а другият е женен за трети път и на трите си жени е купил скъпи коли. И друга полезна информация от този род.
На съседната маса се кахърят за изчезващите бургаски гларуси:
- В Бургас вече няма гларуси. Само тук – там. В Пловдив като бях свят ми се зави – то пълно с гларуси!
Следва дълга история за един гларус, който се забил в стъклопакет, ухапал човека все едно куче го е захапало, бил наречен „мръсно животно”, месеци наред раната не зараснала защото „гларусите ядат мръсни работи”, но едва ли ви интересува.

По пътя спряхме в Карнобат, исках да си купя два банана и две глави лук, не, нямаше да ги ям заедно. Проведохме безумен разговор с какичката на пазара. Държи тя чепка с четири банана и пита:
- Прейньие или зайньие?
- Моля?
- Прейньие или зайньие?
- Какво?
И така докато не се намеси една жена, за да ме попита дали искам предните два банана или задните два. За цената дори не попитах. Дадох малко повече пари и смирено зачаках рестото. С това мъките не спряха.
Друга сергия, друга жена:
- Две глави лук – самоуверено заявявам аз с убеждението, че тук няма какво да се закучи. Да бе!
- Бяла капа или чьервьена капа? Тя чьервьената е синя де.
Гледах неразбиращо докато не ми показа бял и червен лук. Посочих с пръст червения, който всъщност е син и се измъкнах от този пазар – инквизиция.
Ако някога заживея в Карнобат, ще ме мислят или за глуха или за луда. Най – вероятно и за двете заедно. И аз от мъка ще пропия Карнобатска гроздова.

В Бургас хората са любезни. Упътват те като във всеки друг град:
– Спирката е ей там, пред болницата.
Аз цял живот съм висяла в Бургас, в квартал „Славейков”, та знам къде е болницата.
Но поне ми помогнаха да стигна бързо до центъра.
Центърът на Бургас е доста по-различен отпреди 11 години, когато за последно бях тук. Наместили са се досадните, но неизбежни „Макдоналдс”, магазини за парцалки на известни марки, варена царевица, но вече в чашки, с възможност да я овкусят с различни неща, включително и с някакво жалко подобие на синьо сирене. Има много красиви паркове и, разбира се, ах, морето. Зърнах го от Морската градина и умишлено го отложих. Пих кафе и само хвърлях по един издайнически поглед към него. И после смело нагазих в клишето.
Събух се, навих крачоли и зашляпах по брега. Походих, понамокрих се, поседях на камъните и попищях при всяка по-голяма вълна. Удоволствието ми развали един симпатичен младеж, който се завъртя около мен. А отляво, а отдясно, накрая се кротна на 5 метра от мястото, където бях седнала и зазяпа морето. Понеже нямаше други хора около нас реших, че иска или да ме удави или да ми открадне фотоапарата. То какво друго да иска да ми направи един симпатичен младеж? Тръгнах си.

В Морската градина снимах откритата сцена, където преди 11 години с едни хора крещяхме на френски – репетирахме една пиеса. Тогава събрахме публика. Не знам колко ни разбраха, но се опитвахме да ги убедим, че лудостта не съществува. Че лудостта е като да застанеш пред стена, а всички около теб да крещят, че има врата и ти трябва да я отвориш. Но ти да виждаш само една стена. Хората, които крещяха от тази сцена вече ги няма. Няма шанс да се съберат на едно място. И сцената в нас е сменена. Боядисана с бяла боя и тунингована с нови пейки.
Тогава, преди 11 години, излязох на сцената с маска и пистолет и заявих, че всички са взети за заложници, крещях срещу вятъра, раздавах безвъзмездно черни презервативи на не дотам предвидливите си приятелки, поплаках от щастие и облекчение след една пиеса, отнесох в сака си 300 презерватива – награда от фестивала ( майка ми оцеля след като ми отвори сака и те се изсипаха пред очите й ), ядох миди и пих бира на синя светлина в един бар и си тръгнах вдъхновена. През цялото време разнасях един античен фотоапарат и търсех черно-бяла лента, така и не открих. Днес, 11 години по-късно, направих 300 снимки с чудесния си Nikon, позяпах морето, хапнах риба и пих бира сама. Довечера отивам да ям кюфтета във Варвара.
Тогава бях щастлива, сега съм доволна. Бургас не е същият, нито пък аз.

През цялото време в Бургас ми миришеше на някакъв парфюм или ароматизатор. Чудех се дали всички са излезли след като са се изкъпали с ароматен душ – гел (нормално, все пак е неделя ) или повечето магазини имат ароматизатори, които се усещат чак на улицата. На плажа разбрах, че това е мирисът на морето. Сериозно.

Сбогом, Бургас, и благодаря за рибата.

Ани от кафе „ Markiza Elit Park”, където се продават „salads, kebapche, kufte”. В края на лятото. С малко пясък в сандалите.