останали от смъкнатата ми стара кожа.
Взе ги всичките.
Стара и сбръчкана
под нозете ми
я чух как ги сдъвка и се оригна доволна.
С какво удоволствие се измъкнах тогава
впечатлена от новото тяло-лъскаво,
което отхвърли онзи античен парцал-мъдростта ми.
А сега ми е жал.
В тази стара обвивка,
уж износена и до болка втръснала,
е живяло по едно ДНК,
не е имало кой да го събуди,
то да се разкрещи
и да им разкаже за мен
и всички неща, които са ми се случили.
Да кресне горкото:
Да не съм ти като онова сиво палто-душата ти,
което забрави в една мразовита утрин.
Ново съм като току-що заздравяла рана,
мъдро като онези два-три романа,
които все препрочиташ и имам много таланти.
Остави ме на теб.
Трябва само да ме разбереш.
Да бе!И аз все това разправях,
но никой не ме изчака.
Затова сега те изхвърлям.
И заради въпросната сутрин.
Няма коментари:
Публикуване на коментар