Росица

Росица съм аз. Приятно ми е. Ро – си – ца. Родила съм се една пролетна утрин, майка ми попитала какво е времето навън, казали й, че има роса и тя решила да ме кръсти Росица. От роса. Чисто име.
Майка ми ме е отгледала сама. Защото е жена с висок морал. Когато забременяла е имала трима любовника и не знаела от кого е детето. Можела, разбира се, да каже на всеки един от тях, че детето е негово и да се вземат, но майка – не. Тя не е такава жена. Зарязала ги и тримата и ме отгледала сама. От добрина изтърпя цял живот да й шушукат зад гърба, а мен да наричат копеле. Мръсен живот живеем, казваше, барем името ти да е чисто. Гледаше градина и работеше на чуждите, за да има какво да ядем. Хората й се подиграваха, но й помагаха – даваха й дърва, брашно, дрехи. Сама цепеше дърва, сама носеше вода от чешмата, сама боядисваше в бяло стените всяка пролет. Не говореше много с хората, само с мен. Разказваше ми как един ден ще порасна и ще се оженя. Бъдещият ми мъж щял да дойде вкъщи избръснат, с нова риза и смутен поглед, щял да падне на колене, да й целуне ръка и да ме поиска за жена. Представяше си всяка подробност от сватбата ни. Каква ще бъде роклята ми, колко гости ще поканим, с какво ще ги почерпим, кой поп ще ни венчае, как ще надничат непознати хора през оградата и ще цъкат с език, какви дарове ще получим.
През зимата лежахме двете под юргана и тя ми описваше сватбата, понякога променяше нещо, добавяше друго, мислеше какво ще каже на гостите, как ще им пълни чашите и ще ги разпитва за къщата, за децата и за стоката. Смееше се, разговаряше, измисляше си диалози, шегуваше се и разливаше щедро вино в чашите.
Слушах я нощ след нощ и откривах един нов човек в майка ми. Нощем тя се променяше. Не беше забрадената и наведена жена, която всеки ден влачеше галошите си до чешмата и обратно. Ставаше сладкодумна и любопитна. Познаваше добре всички от селото, попиваше живота на другите като гъба, която вечер изстискваше под юргана.
Ядеше малко, винаги оставяше повече за мен, спестяваше всяка стотинка и купуваше дарове за сватбата. Спомням си една много гладна година. Прибирах се вкъщи и заварих майка ми да седи в калта в двора, ровеше в един мравуняк и ядеше мравките. Стискаше очи и преглъщаше. Прибрах се без да разбере, че съм я видяла.
Не видя сватбата ми. Умря една неделя докато вадеше картофи в двора. Намерих я на земята прегъната на две, забрадката – захлупила очите й. Завлякох я до леглото, седнах до нея и цяла нощ и разказвах за сватбата ми, за мъжът ми, който ще дойде утре да ми поиска ръката.
Той дойде на сутринта, първо се уплаши от мъртвата ми майка, но все пак се съгласи да направи всичко все едно е жива. На следващия ден я погребахме.
Година по – късно направихме скромна сватба. Свекърът и свекървата за пръв и за последен път ми се зарадваха като видяха какъв чейз имам.
Две деца му родих, добре живеехме. Бях бременна с трето, но той ме преби и пометнах. След няколко месеца изчезна.
Майка ми държеше въже в един стар зелен скрин. Когато разбрала, че е бременна искала да се обеси. Купила си въже и три дни го гледала. После го прибрала в скрина и си казала: „Има време”. Аз си го пазех за спомен.
Децата ми пораснаха и се задомиха. След като и второто се премести в новия си дом, взех въжето, вързах го на крушата в двора, качих се на един дървен сандък и си направих примка. Увиснах и въжето се скъса. След толкова много години беше излиняло.
След години мъжът ми се върна. Разболял се тежко и новата му жена го оставила. Гледах го няколко месеца докато умря. Сменях му чаршафите, палех печката, за да е топло, слушах по цяла нощ виковете му и го успокоявах. Разказвах му как ще се оправи и ще вдигнем голяма втора сватба. Описвах му всичко подробно и той се успокояваше. Погребах го до майка ми.
Отидох да живея при дъщеря ми в града. Купих ново въже и й го подарих. Тя ме погледна учудено, а аз й казах:
„Един ден може да ти потрябва. Ако решиш, не мисли три дни. Използвай го.”