В началото на годината, във времето когато отваряш бакалския тефтер, плюнчиш пръста и започваш да равносмяташ, знаех, че нещо ще се промени.Може би не тази година, след време, не знам кога.Но бях сигурна.Едно мъгливо усещане беше.Знаех, че ще изкристализира някога, някъде във времето.Представях си ГО като някаква промяна, разумна такава.Да спра да обичам алкохола, да започна да се храня здравословно, да пътувам, нещо да правя различно.Представях си едно време на спокойствие, тихост, нови нещенца, които ме радват.

Случи се.Не каквото очаквах, нищо общо.

Животецът, тази дребна гадинка, с цинизма си, с иронията, с извратено си чувство за хумор, реши, че трябва да ми размести пластовете.Станал е една сутрин, избърсал е лигата от устата си, разтъркал сънено очи, прозял се шумно, погледнал в папка „to do” за деня и го свършил.Между кафето и сутрешното задръстване.Между осем и десет.

Качи го в колата, сложи му колана и го размаза на пътя.Държа го един месец, точно един месец.Колкото да успеем да му кажем важните неща, колкото да му отвори няколко пъти очите, за да ни види и да се развълнува.Точно един месец.Пет часа и двадесет и пет минути по – късно го уби.

Пътувах в метрото.Между две метростанции телефонът ми започна да вибрира.Дълго гледах името на дисплея и не исках да вдигна.В последния месец много се стрясках когато ми звъняха непознати номера.Този, обаче, беше познат.Твърде познат номер, който никога не ми звъни по това време.Слязох на „Опълченска”, купих си бутилка вода и носни кърпички, седнах близо до подлеза, пих вода и плаках.На голямото кръстовище колите свиреха с клаксони, набиваха спирачки, а аз седях, пиех вода и плачех.

Толкова.

Важните неща щяха да ми избодат очите.От факта колко са близо до мен.Лицата на хората изплуваха от мъглата и отново добиха очертания.Работата ми направи дълбок поклон пред тях и се отдръпна смирено.Кръчмата стана безинтересно място, ако не е споделена с ОПРЕДЕЛЕНИ хора.Вкъщи отново стана любимо място.Някой в мен просто хлопна обидено вратата и си тръгна.И се появи друг.Който повече прилича на мен.И съжалява за някои неща.

Понякога се втренчвам в лицето на малката му дъщеря, опитвам се открия неговите черти или поне част от тях.Глупава работа.Ако не направиш някои неща навреме, никога няма да ти се случат.Колко неща съм пропуснала докато безотговорно съм се мотала между офиса и безмислените си амбиции.Колко спомени съм откраднала като не съм им позволила да ми се случат.Какво по – важно правех?Не си спомням.

Промяната се случи.Времето на спокойствие и тихост настъпи.Докато запалвам цигара и я слагам на гроба му.Няма по – тихо време и по – мълчалив ритуал.И по – отвратителен.

Един от трудните уроци, заради които ти се иска да псуваш и да разкъртиш това противно място – светът.Това, което правиш, е да откъртиш една въздишка, да си измиеш зъбите и да отидеш на работа.Я стигнал, я не.